ОБРЪЩЕНИЕ ПО СЛУЧАЙ 145-ГОДИШНИНАТА ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Ти, българино, крачещ в своето време, бързащ напред и нагоре, тичащ да догониш Стара Европа, търсещ своето място, объркан, съмняващ се в себе си и в другите, гневен и обезверен, искащ – развитие, просперитет, знание, признание, успех…

Ти, днес поспри! Погледни 145 години назад. Тогава, в пролетните дни на 1876г. се възкресиха една свобода, една държава, едно достойнство – твоите.

Спри се днес поне за миг, за миг на памет, за поклон!

Поклони се на онези апостоли, българските – тези, които сами сложиха „главата си в торбата“ заради Отечеството. Поклони се на онази десетдневна млада държава на народа ни с древна история. На пепелищата на нейната горда столицата на Свободата, на градовете и селата ѝ – жертвеници. На оборищенските ѝ депутати, чиято единствена плата беше „грозната бесилка и заптийския камшик“. На дванадесетте членове на Привременното ѝ правителство с двадесет и три годишния министър-председател Бобеков. На кървавия ѝ байряк с разярения лъв и с клетвеното „Свобода или смърт“. На Княгинята ѝ Райна, чиято титла даде сам народът. На „хвъркатата“ ѝ конница. На дръзкия и решителния ѝ Главен войвода Бенковски. На войската ѝ, която отказваше да се предаде ни на турската армия, ни на озверелия башибозук. На мъжете, които умираха по панагюрските ридове с прогизнал от дъжда барут за кремъклийките си, умираха зад разцепените черешови топове, непоколебими. На къщите – крепости, които поробителите гърмяха с оръдия „Круп“, а бранителите им не скланяха да отстъпят. На опожарените ѝ църкви, пълни още с писъците на невинните. На свещениците ѝ, които заклеваха поборниците да умират за свободата на България над Свето евангелие и кръст от кама и пищов. На селяните, които си запалиха домовете, за да нямат път за отстъпление от общото дело. На гражданите, които зарязаха дюкяните и работилниците си, за да работят за всеобщото въстание. На уморените жени и деца, които в тази пролет копаеха укрепления вместо нивите и бостаните. На старците, които правеха топовете и шиеха въстанически калпаци – с лъвчета. На бабите дето свиваха фишеците и лееха куршуми в огнищата, в които печаха и хляба. На бащите, които благословиха синовете си, преди да се хвърлят в пожара на бунта. На майките, които видяха смъртта на децата си. На младенците, които гледаха величието и ужаса с неразбиращи детски очи. Това бе за свободата. За нашата. За днешната. И за утрешната.

Поклони се на онези, които виждаха Свободата не като височайшо благоволение на някое величество. Които бяха разбрали, че тя не може да бъде подарък. Онези, които бяха прозрели, че националното достойнство не може да бъде залог. Които знаеха, че единението не е празнична софра и патриотизмът не е красива дреха, с която да се киприш на нея за впечатление на околните. На онези, за които патриотизмът бе обич, ежедневна обич, но и работа за Отечеството. Които осъзнаха, че свободата е тяхно общо дело, което изисква усилие и жертва. Изисква смирение, превъзмогване на себе си и единение на хора най-разнородни по възраст, образование, благосъстояние и характер в името на една обща кауза. Които приеха, че е необходимо да скъсат с битието си, да загърбят личните си интереси и мечти, да прекрачат човешките си страхове и грехове, стремежи и чувства, да превъзмогнат междучовешките си различия и спорове в името на една велика кауза. На онези, които не мереха националното си достойнство по големината на своята държава, защото нямаха държава, но имаха достойнство. Имаха и дързостта да поискат държава и свобода за своя народ. Намериха и силата да платят за тях – с имота си, с живота си и този на децата си.

Днес е ден в който да ги поменем – тях и непосилната им, но платената цена, тази и за нашата, и за утрешната ни свобода. Днес е ден за памет, но и за размисъл, ден за среща на миналото с настоящето. Ден, в който да си спомним как след погроми и робски терор, след войни, епидемии и преселения, обезкървена България и ние – нейният жилав и храбър народ никога не спряхме, и с малки крачки, и с „левски скоци“, вървяхме напред. Ден, в който да си спомним за това как сме падали, давили са ни в реки от кръв. Но и за това как възкръсвахме, ставахме, и създавахме, отново и отново.

Днес е ден за поклон. Но и ден за вяра – в себе си и в единението, в достойнството и в утрешната свобода на народа ни!

Никола Белишки - кмет на община Панагюрище

Годишна програма посветена на 145-та годишнина от Априлското въстание