Уважаема г-жо Председател на Народното събрание,

Уважаеми дами и господа народни представители,

Уважаеми гости от побратимените градове от република Беларус и Северна Македония,

Ваше високоблагоговейнство,

Уважаеми господа кметове,

Уважаеми общински съветници,

Уважаеми генерали, офицери, сержанти и войници,

Скъпи гости и жители на град Панагюрище,

Христос возкресе,

Години наред този поздрав оглася този площад тук, защото най-светлото събитие за нас като християни и най-величавото събитие за нас като българи съвпадат по време. Това не е просто календарно съвпадение, това е знак и съдба. Знак, че Господ ни обича. Защото Господ изпраща най-големите изпитания на тези, които обича най-много. За да ги направи по-силни, за да кали волята им и за да изпълни сърцата им с вяра и любов. Господ избра символ на неговата любов да бъде Панагюрище, защото и Панагюрище избра да даде на Господ своята любов по най-величавия и героичен начин – с кръвта на децата си и със сълзите на майките си.

Често съм се питал – защо точно Панагюрище? Имало е и други такива градчета. Със същите църкви, със същите улички, скътани между планинските върхари, обиколени от китни селца. Имало е и по-големи градове, с по-големи и славни традиции. Градове с царски дворци и болярски крепости, в които още се чуват песните и легендите за владетели и войводи. Защо Панагюрище?

Отговорът се крие в една картина, изобразена на една от стените на къща, която е от малкото останали в Панагюрище след погрома през април 1876-та година. Къща, която е приютявала Левски. Къща, в която е заседавало Привременното правителство през онези величави априлски дни. На нея е изобразен собственикът – търговецът Иван Леков – в европейски дрехи, до него е полегнал английски сетер, пред него две дами от семейството, облечени по последна виенска мода, край тях е застанал цигулар. А на главата на стопанина … е нахлузен турски фес. Този фес, в тази картина, стои някак нелепо и дори карикатурно. Интелигентното, но категорично послание на Леков е – аз имам самочувствието, аз имам парите, аз имам образованието и културата на европееца, но това, което ме отдалечава от него е този фес – символ на петвековното робство.

Този е край е особен. Особено български. В онзи години, в онова време на април 1876-та година, той даде на България всичко! С дързост и сила се изправи пред очите на Европа и заяви: Ние знаем що е демокрация – ето го парламента на Оборище! Ние можем да се управляваме сами – имаме правителство и министър председател е Павел Бобеков! Имаме Княгиня! Имаме и знаме! Готови сме да браним нашата държава – с Хвърковатата конница, с Черешовата артилерия, с мечкарските шишанета…

Да, имало е такива хора! И те имали своите титли – „войводо”, „отче“ „учителю”. Обикновени хора. Но с необикновена Вяра и Дух! С една голяма мечта – да бъдат свободни човеци, да бъдат народ, да бъдат държава.

Имало е такива хора. И те имали избор. Избрали да бъдатпатриоти и българи, дори и когато нямало България. Избирали да направят нещо добро и полезно, въпреки безнадеждността. И въпреки страха. Избрали да направят нещо за другите, преди дори да помислят за себе си. Избрали  нас.Избрали България.И въстанали. И нямало сила, нито Империя, която да ги спре, когато избирали между Свободата и Смъртта.

Априлското въстание не е случайна историческа ситуация, нито необмислена авантюра. Въстанието е дълбока политическа мъдрост с идея, която е обречена на победа, която е обречена на Възкресение. Защото пожарищата и пролятата кръв на невинните младенци в Панагюрище, Батак, Перущица, Клисура накараха Величествата и кралските дворове в Европа да забравят интригите и баловете.

Днес, аз като българин се срамувам, затова че 143 години след като светът беше разтърсен и променен от саможертвата на прадедите ни, основната тема на дебат в нашето общество е колко струва един квадратен метър на нечия тераса.

А питаме ли се колко струва един квадратен метър тук в бунтовно Панагюрище? Цената е потоци от юнашка кръв и кръвта на невинните, реки от майчини сълзи. И тази цена никой и никога не може да заплати. Знаете ли че тук, всяка педя земя е свещена, всеки дувар и всяка къща са били крепост на българския Дух и Христовата вяра.

Тези крепости тук в Панагюрище никога няма да рухнат. Тук датата на българския Дух е 20 април 1876-та година. На този ден, очакван дълго, подготвян „тайно и полека“, дошъл внезапно, с решителност и безвъзвратност, разсякъл времето на две. На този ден, който гори в нашата памет и гръмовно не ни оставя да заспим в робски сън и да забравим посланията на миналото. На този ден, който свети в нашата памет, за да не объркаме днес и утре посоката. На този ден, в който поменът за мъртвите се превръща в празник за живите. Време за гордост, но и време за човещина. Време за поклон, но и време за мечти. Това е нашето време, защото в него са и нашата памет, и нашата съвест.

Да живее България!

Бог да пази Панагюрище!